Знаете ли как абсолютно никога няма да върнем живота в българските села? Когато постоянно противопоставяме градски живот и селски живот. Когато постоянно сочим разликата и тя винаги е толкова ярка. Когато описваме единия като забързан, щур, социален, а другия като бавен, кротък, самодостатъчен. Дори с добри намерения. Извън града не е тихо, не е скучно, не е бавно. Такова е каквото си го сториш. Как искам да можех да покажа един свой ден – какъвто съм си го нагодила в изоставено село, че да е по-щур от всеки един ден живот, който съм имала в София. Вчера гледах една анкета, питат млади хора дали биха живяли на село и те казват “не, не, аз съм градски човек”. Какво значи това всъщност? Аз съм същият човек във всяко едно свое местоположение и ми е бавно когато, и където реша, както и бързото си го правя сама. Не се страхувайте, че животът на село спира – ако решите – животът ви ще започне на село – както моят. Родопи (Rhodope)
Илюзорното щастие от една градина и нейните дарове през октомври, докато сякаш светът ни се разпада, изкоренил и последния си корен човещина, като градинско растение в края на сезона. Срещам все чудесни хора и все едно ни тревожи, и след приказките за хубавото – свиваме сърца, замислени. Хората търсим посока и начин за промяна – видно е, че движение има. И все си повтарям, че това е достатъчно, че сме достатъчни. Не спирайте да си го повтаряте и вие. Вярвам, че колкото повече добро и разумно, толкова по-малко от другото. Bulgaria
Камби от градината. С просо, праз, домат, джоджен и магданоз. Пак мои си. В глинен съд, готвени бавно. С козе кисело мляко. Дори не мога да опиша колко е вкусно. Съвършена радост. Нищо повече не ми е нужно. От градината в чинията. Най-добрата храна според мен. Родопи (Rhodope)
Дом. С ясен пред прозорчето. Родопи (Rhodope)
Друг свят. По-светъл и чист. Да ме допускат тези вълшебни хора до себе си – едно от най-ценните неща, които ми се случват.
Преди много време разбрах, че всяването на смут, паника, полемика – носи нула точки за доброто. Моят начин да се справя с ужасите на света? Правя и участвам в колкото се може повече добро. Опитвам се да не допускам лошото в душата си. Това съвсем не значи слепота. Значи просто че вярвам в простата истина, че отговорите се търсят в книгите за историята, във фактите, в достоверните източници, а не в профилите на хората в интернет. Тук ние споделяме своята гледна точка, но тя не е нужно да бъде правилната. Когато умират хора – гледна точка няма – има само истина, а тя не е тук. Ако мога да приветствам нещо? Преди да вземете решение или страна – прочетете и отсъдете не както ви харесва, а според правото. Не спирам да вярвам всеки ден, че доброто тук е повече от лошото. Не спирам. Родопи (Rhodope)
Днес цял ден мисля за тази сутрин. Цял ден мисля, че простото не е опростено, не е лесно. Простото е всъщност много пълнокръвно, но откъм чувства, откъм цветове. Простото някак не се препокрива с материалното, не е отнемане на едно или друго, а по-скоро избиране на нужното ни. И живее навсякъде – в село, в град, в планинска махала. Живее в сърцето на човека. Не си мислете, че ако сте избрали града – не можете да имате пълноценна простота и разбиране за света – можете да имате всичко. Тъй както познавам много хора, живеещи близо до гората – а не я разбират, не я обичат в нито един миг. Нито искат, нито могат.
С дядо оправихме градината и събрахме пабирока. Знаете ли какво е това? Последните малки, криви чушки и домати, останали да висят като коледни играчки по изнемощелите след лятото растения. От тях баба правеше най-вкусната лятна манджа или пърженица. Ще си я направим за вечеря, но без запръжката в мазнина, а просто ще задуша чушки, праз, кромид, малко чесън и магданоз с домати и после ще добавя няколко яйца. Но преди това – пълнена чушка със сирене, докато слънцето се скрива зад хълма, въздишка, с която вдишвам спомените за баба ми. Какво ви казвам – отидете и прегърнете тези човеци, докато са до вас. После идват при нас само през вкуса на храната, мириса на есента или погледа в огледалото. Понякога си мисля, че да приличам на нея е най-голямото ми богатство. Bulgaria
Кехлибар или как изглежда печената тиква на Захра. Родопи (Rhodope)
Кехлибар или как изглежда печената тиква на Захра. Родопи (Rhodope)
Последни праскови. Първи тикви. У дома. Bulgaria
Родопска приказка. Или животът, какъвто може да бъде. Е, ако светът полудее от лошотия и алчност – това няма да бъде достатъчно, но поне ще знам, че там някъде, наистина е имало хора, които са ходили със златни пантофки и са вярвали в задружието. Родопи (Rhodope)
Готови ли сме да познаваме наистина старите рецепти? Рецептите за делник, а не рецептите за празник. Понякога си мисля, че не сме. Днес говорим за храната от едно време, сякаш е рецепта за здраве и щастие, но даваме ли си сметка какво всъщност е представлявала тя. И в нея ли се крие здравето на хората преди нас или по-скоро в малките количества от нея, многото движение, чистият въздух, липсата на преработени и рафинирани храни, и като цяло напълно различния начин на живот. И всъщност – здрави ли са били те и здрави ли са днес? Въпроси, чиито отговори търся и нямам намерение да спирам. Натоварваме ли миналото с романтика, която е липсвала. Объркваме ли нуждата да познаваме съставните му части, с нужда да живеем както някога, пропускайки най-важното според мен – взимането на поука и вървенето напред. Давам повод за размисъл с една снимка на типична стара гозба от Средни Родопи. Трах’на, което няма общо с траханата. Гъста чорба от фасул, счукана на едро царевица, телешко месо. С хляб се яде, а не със салата. Пък на утре ден – фасул с месо. На следващия – кочан с кокъл. А дойде ли пролет – клин със скрипалец, биленик с коприва. Качамак, пареник. Много имена за едно и също, което аз наричам оцеляване. Опитвам ги, но не ги вкусва небцето, а душата. Няма значение какъв вкус имат – ценно е, че ги има още. И се свива душата, защото с тях най-често върви разказът, че “то нямаше друго”.
Смисъл намирам в това да изговоря всички думи и да чуя всеки разказ, до чиито разказвач успея да поседна във високопланинска махала, за да разбера сама за себе си къде е истината. И какво от миналото трябва да вземем в настоящето, за да съградим най-хубаво бъдеще. С почит към всички онези хора, които са се борили да имаме каквото имаме днес, а то е всичко. И защо всъщност въобще не го ценим.
Едно днес си потвърдих за стотен път – гостоприемството, благата дума, прегръдката, споделеното знание, споделената софра – тези трябва да носим със себе си винаги, а какво има на самата софра – бързо се размива като вкус, с този на сладката приказка. Родопи (Rhodope)
Малко от златните ръце на Захра. Ръчно свит родопски кускус. Bulgaria
Манов мед от село Токачка е това, а днес един много симпатичен човек на пътя, се опита да ми продаде захарен сироп с различна степен на карамелизиране – за планински мед – по-светлият и за манов – по-тъмният. Почувствах се някак толкова криво. Да, разбирам, хората искат да припечелят, но докато си мислим, че става с лъжи и измами – никога няма да се промени нищо тук. Предложи ми да опитам меда сам, явно хората тоолкова много не разбират от вкуса на истинския мед, че не разбират що за безумие крие буркана. Опитах го и се шокирах. Карамел. Карамелизирана захар, бистра, кристална. Отворихме втори – по-светъл. По-лек карамелен вкус. Оставих му 15 лв., колкото струваше един буркан и просто го помолих да не лъже хората, защото така прави лоша услуга на продукта и на съвестните пчелари. И някак ви давам знак да сте бдителни, да опитвате, разпитвате и да не се доверявате на възраст, и благост . Да се опитват да ме лъжат привидно мили хора не се случва за първи път. И те сигурно са мили, а може и всъщност да не са. Не знам. Знам само че с измама не става и не бива да се толерира. Моят съвет, ако искате да сте сигурни с произхода на меда си – запознайте се с пчелар или опознайте марка, на които да имате доверие и създайте връзка с хората за бурканчетата си, защото трудно мога да ви кажа как да познаете един мед по буркана. Bulgaria
Паметен ден с онези родопчани с вълшебни имена, от високите махали. Пареник с кисело мляко за обяд.
На дъното на тавичката – разбито яйце със сирене, отгоре – мачкани варени картофи с масло, а върху тях – овче месо от буркан.
Благодарна съм. Bulgaria
Стари рецепти. Наистина стари. Какво е това?
Пс. Ишмирия каша Bulgaria
Българска бяла млечна. На Илия козите, както ни казаха. Голям мераклия бил. Bulgaria
Родопският алабаш изглежда така различно от този, който често виждаме в магазините и по снимките. Наричат го и него кочан (кочен)или пък гуле в Западни Родопи. може би има още имена. Яла съм го с фасул и картофи, на яхния с осолен кокал, знам, че се приготвя също и с овче или телешко месо, или в стърганик – може би се досещате от къде идва името. Стърганикът е баница, подобна на пататника, но вместо картофена плънка – тя се прави от настърган алабаш и яйца. Предстои готвене с единствените три отгледани. Родопи (Rhodope)
Родопският алабаш изглежда така различно от този, който често виждаме в магазините и по снимките. Наричат го и него кочан (кочен)или пък гуле в Западни Родопи. може би има още имена. Яла съм го с фасул и картофи, на яхния с осолен кокал, знам, че се приготвя също и с овче или телешко месо, или в стърганик – може би се досещате от къде идва името. Стърганикът е баница, подобна на пататника, но вместо картофена плънка – тя се прави от настърган алабаш и яйца. Предстои готвене с единствените три отгледани. Родопи (Rhodope)
Овчарска торбичка от ярешки мех. На 100 години най-малко. Може да не сме често овчари вече днес. Нито да имаме чанти от обърнат стомах на животно (или имаме, но с друг външен вид), но може би трябва да се поучим от отношението към създаването и избора на продукти със здравина, и устойчивост, че да изкарат едни много години, за да не си купуваме всеки сезон нови такива. Днес отново имаме нужда от това отношение – не защото нямаме избор, а защото трябва да се възпитаме да избираме по-разумно измежду огромния такъв. Както става ясно – хората са имали отношение и към красотата, и фините отличителни белези. Тези ресни нямат функционален смисъл, а просто декоративен, но са там. Защото е много важно да бъде практично, но и красиво, спретнато, и мераклийско.
Възхищавам се. Искам повече и повече от старото време да пренеса в живота си, за да сглобя своята най-красива, и разумна еклектика.
И всъщност мехове са се ползвали за направа на гайди, торбички, но и за запазването, и зреенето на сирене. Един отпаден продукт от прехраната, а колко разумни приложения. Ако днес искаме да се научим на zero waste – отговорите са назад във времето. Bulgaria
Овчарска торбичка от ярешки мех. На 100 години най-малко. Може да не сме често овчари вече днес. Нито да имаме чанти от обърнат стомах на животно (или имаме, но с друг външен вид), но може би трябва да се поучим от отношението към създаването и избора на продукти със здравина, и устойчивост, че да изкарат едни много години, за да не си купуваме всеки сезон нови такива. Днес отново имаме нужда от това отношение – не защото нямаме избор, а защото трябва да се възпитаме да избираме по-разумно измежду огромния такъв. Както става ясно – хората са имали отношение и към красотата, и фините отличителни белези. Тези ресни нямат функционален смисъл, а просто декоративен, но са там. Защото е много важно да бъде практично, но и красиво, спретнато, и мераклийско.
Възхищавам се. Искам повече и повече от старото време да пренеса в живота си, за да сглобя своята най-красива, и разумна еклектика.
И всъщност мехове са се ползвали за направа на гайди, торбички, но и за запазването, и зреенето на сирене. Един отпаден продукт от прехраната, а колко разумни приложения. Ако днес искаме да се научим на zero waste – отговорите са назад във времето. Bulgaria
Чувството за абсолютна безпомощност за промяна на случващото се в момента и жестокостта, която в този един миг се излива върху невинни деца е поглъщащо, и смазващо. Обезсмислящо всичко, защото не знам какво има смисъл в свят, който се води за цивилизован, но приема тези действия като решение и нормалност. Свят, който само сменя обекта на жестокост и те оставя да се чудиш кога си следващ, и кога останалата част от света ще обърне гръб този път на теб. Още смърт и болка, никой на този свят не може да ме убеди, че са решение на каквото и да е или пък са способни да изкупят вече причинени ужаси. Просто се създава ужас след ужас и не знам докога Земята ще ни търпи, и често казано – не знам дали заслужаваме да ни търпи. Съжалявам, че съм разчувствана, но ми е страшно мъчно, че сме способни вместо да творим красота и да сме благодарни, че сме тук – ден след ден да го правим по-абсурдно.
Нещо, с което аз и @blackseacatch се гордеем. От дете слушам за онази рибна консерва, която била велика, но вече я нямало и само можеш да си я намериш домашна, от килера на някой морски дом. Опитвала съм я от ръцете на морски хора направена и така ми се е искало да я имам под ръка по-често.
Последната година и половина е живот на колела. Динамиката е в душата и в дните. Храненето по време на пътуване е същински проблем, затова винаги имам варени яйца, плодове, ядки, домати и сирене през лятото или паламуд в консерва, и нещо зелено с мен, за да се справям в движение без затруднение. Вече към тези добре познати любими храни за път – прибавям и салата “Ропотамо”, която е съчетание от вкус и здраве от нашето море, и земя. И щипка новост от нас.
Похвалвам я, защото е много вкусна. Похвалвам и това, че хора се събираме, за да правим хубави неща в България с мерак, и от обич. Благодаря ви, @blackseacatch, за втория ни съвместен миг. Винаги е удовлетворение. Bulgaria
